Историята на това кожено яке
Трябва да ви разкажа нещо. Нещо наистина много лично и красиво.
Вчера бях свидетел на една толкова силна сцена, толкова мило подредени думи, толкова любов и миноло и бъдеще в едно.
Във фирменият магазин на DAWN`M leather донесоха едно яке. Наистина много старо яке. Видях кожено яке на години, на които се предполага че ще е просто една вехтория. Кожено яке произведено в далечната 1999 година.
Донесе го мъж на видима възраст около 60 години с достолепно посребрена коса, набраздено лице, по което си личаха и хубавите и лошите дни от живота му. Но най- силно впечатление ми направиха очите му. Очи пълни с желание, желание за любов, но най- важното с желание за живот. А това толкова рядко се случва. Някак, когато хората прехвърлят 50- те си години са склонни живота да мине в едно порядъчно русло на спокойствие, без излишен драматизъм и очаквания, надежди.
Но да се върна на коженото яке. То е едно от онези якета, като малката черна рокля за жените. Трябва да се намира такова в гардерабо ти. Но при мъжете е малко по- различно. Това кожено яке беше по- различно. Дебелата телешка кожа, беше ожулена на места, тук- там протрито и с всички възможни гънки от носене. Беше запомнило извивката на ръката, джобовете още помнеха тежестта на ръцете и вече бяха деформирани.
Беше коженото яке, с което този мъж преди 25 години е предложил брак на своята жена. И той започна да разказва...Как преди 25 години тя е казала, че винаги ще го обича. И заживели щастливо...
Но живота не е приказка и както често се случва правилата се променят. Понякога и любовта си отива.
Последвали тъжни моменти познати на всяко семейство преди да настъпи края му.
Облякъл коженото яке и си тръгнал, като след себе си оставил жена и дете. Онази същата жена, която му казала че винаги ще го обича. Която мечтаела за семейство, уют и спокойствие.
Мъжът разказа как решил да и се обади. А тя не сменила за толкова години номера на телефона си. Всякаш е чакала обаждане. Всяка жена чака. Просто някои чакат по- дълго.
„След нейното “Ало” изгубих дар слово. Не знаех какво да кажа. Радвах се за нея, но в същото време ми се късаше сърцето. Тогава, тя ми каза, че винаги ще ме обича. Изсмях се и казах: “Тепърва ще срещнеш своето щастие”.
Но вътрешно в себе си знаех, че не лъже. Но въпреки това си тръгнах от нея тогава. След като тя пак каза “Ало”, затворих слушалката. Стисках силно телефона в ръка.
Получих смс. Тя ми беше написала: “Здравей! Очаквах обаждането ти. Много се надявах да чуя гласа ти. Но ти се уплаши, както и тогава. Сега смело мога да изключа този телефон. Знам защо се обади. Да разбереш обичам ли те, или не. Да, обичам те. Не те излъгах тогава…”
Опитах се да ú звънна отново, но номерът беше недостъпен. Позвъних на следващия ден, след това звъннах пак и пак. Всеки ден. Опитах се да я намеря. Но от нея нямаше следа…
Днес съм на близо 60 години. И съм сам. Нямам си никой. Имам същия номер, същото кожено яке, с което и предложих да стане моя жена, същото кожено яке с което напуснах семейството си в търсене на свобода, в търсене на себе си и в най- правилният за мен човек.
Не го намерих. А сега искам от вас да освежите това яке! Можете ли?
Защото то ме научи да живея!
